Нещо необикновено в правосъдните покои

Съдебните елити в България са от незавиден тип. Свикнахме начело на съдилища и прокуратури да бъдат преобладаващо хора, които трудно съставят изречение. То не бяха конституционни промени, реформи, евронаблюдения – а като краен резултат назначенията довеждат услужливи и посредствени хора. Предприсъединителните години даваха далеч по-интелектуално изобилие като лица на системата. Постовете се държаха от образовани другари, академични лица и всуе цвят. А какво стана сетне: равняване по политическия елит, демек тотално опростачване и кадри предимно от Магнаурската школа в Симеоново – Меката на полицаите.

На този фон е жалко, че настоящият главен прокурор скоро няма да бъде главен. Той блестеше и превъзхождаше голяма част от съдебната номенклатура. Понякога на заседанията на ВСС с право гледа с презрение. А по разните там комисии много негови критици са го чувствали дори съмишленик – изпитвали са заедно срам от изказвания на министри и депутати по всевъзможни правни теми.

Въпросът е какво оттук нататък след слизането от сцената. Вероятно настоящият главен ще е председател на КПКОНПИ – вече е безспорна номинация, фаворит на всички без една от парламентарно представените партии. От „Воля“ издигнаха негова алтернатива – един вид, подгряваща кандидатура преди неговото избиране. Всички останали го любят, тачат и милеят. Парламентарният му рейтинг е обратен на обществения.

Претенция към реалната власт

Досега процесите вървяха така, щото политическата власт да излъчва свои покорни люде я във ВСС, я по върховете на правосъдието – ВКС, ВАС, ВКП. И след като те изпълнят мисията и мандата си, кротко да ги настанява на удобни, но сравнително безвластни позиции. Татарчев се отдаде на заслужен отдих при освобождаването на длъжността главен прокурор. Филчев прие екзотичното посланическо място в Казахстан, далеч от обективите на българската среда, включително и от лечебните ѝ заведения. Борис Велчев прие да бъде съдия в Конституционния съд – това му дава достатъчно висота, а същевременно и поле за пространните академични познания и изяви.

За пръв път обаче действащ главен прокурор, след като отслужи конституционните 7 години, вместо да се отдаде на покой, поема длъжност, която е почти равносилна на досегашната му властова позиция.

Защо КПКОНПИ?

Отговорът е сравнително кратък. Но преди това да видим защо не всичко останало:

Място в Конституционния съд дава престиж, облаги, привилегии. Мандатът е като тунела „Готард“ в Швейцария – в началото няма как да видиш края му, все пак това са цели 9 години. Изкушението си струва, но само за уморен меланхолик. Просто там гласът ти тежи наравно с гласовете на останалите конституционни съдии и на практика преставаш да бъдеш важен – вече го няма чувството за изключителност, струваш колкото останалите. Пък и дори да те изберат за председател на КС – не си началник, няма предложения за дисциплинарни наказания, няма преки материални интереси по дела и преписки. Няма власт, която да пълни деня, ума и джоба ти така добре.

Посланическата мисия е особен вид санаториум. Един уважаващ себе си добър апаратчик, свикнал да управлява, не би я приел. В това заведение за трупане на спестявания от командировъчни няма какво много да правиш: дипломатическа закуска, обяд и вечеря, приеми от време на време – и толкова. А и понякога се явява някой действащ гост-политик от родната територия и го раздава началник – на теб, някогашното величие, било начело на Върховната касационна прокуратура. Това бъдеще не е за предпочитане, всеки изявен лидер би отказал.

Главен съдебен инспектор към Инспектората на ВСС – хубаво е, ходиш из съдилищата и прокуратурите в страната, размахваш пръст при извършването на проверки, предлагаш хора за разни наказания, но в крайна сметка друг взема решението дали някой да бъде наказан, или не, и това е ВСС. Да го нямаше туй пусто съюзче „към“ в чл. 132а на Конституцията, друго би било. А това съюзче казва, че Инспекторатът на ВСС е, един вид, властник втора категория. Не е на хубаво да те издигат в понижение.

И то не остава много – министерската служба в днешно време е прислужническа работа, при това от квотата на някой олигарх; ако нещо се опънеш, може и да те отзоват, а после и да те превъртят през познатите ти лагери на смъртта: обиколка по прокуратури, НАП и КПКОНПИ, спецсъдии да лаят насреща ти – иди оцелей. Поне едно 5–10 години си извън строя. Губиш форма и капитали, трупани с години.

И накрая КПКОНПИ е единственият възможен ход, защото продължаваш да държиш папките с корупционна биография на политическия елит. Те са отново твои, ти не си им длъжен, председател си, всички са ти подчинени, всички пак ще папкат от корупция и кражби, но ще трябва да те слушкат. КПКОНПИ си става отвсякъде, поне докато не ти се прииска да си я председател на ВКС след година-две, а защо не и за политическа кариера да се мисли по-сетне. Все пак човек с реална оценка на качествата си вижда какво е наоколо, как да не се изкуши. Всичко е възможно, ще поживеем, ще видим и ще се надяваме.

Източник: toest.bg