Ако гладът победи страха, ограничителните мерки ще се пропукат опасно
Коментарът на д-р Таблов е от профила му във „Фейсбук“. Заглаавието е на „Дневник“.
Днешните размисли в условията на COVID-19 пандемия са провокирани от нещо, което прочетох на стената на човек, който ме е учил на медицина, надявайки се, че няма да има нещо против.
„Здравето е пълното физическо, психическо и социално благополучие на индивида, а не само липсата на болест или недъг“ – това е определението за здраве на Световната здравна организация.
В разговорите, които проведох тези дни много хора изразиха притеснение не толкова как ще се справим с проблема COVID-19, а как ще се отрази на живота им, след като изпитанието премине. Това в комбинация с горното определение провокира и мен да си задам няколко въпроса.
Дали не е редно кризисният щаб да даде твърди гаранции, че няма да има български гражданин, който да бъде оставен да гладува до края на извънредното положение.
Защото както вече многократно беше споделено в мрежите – гладът ще победи страха.
От колеги индийци, с които работя, знам, че там с обявяването на извънредно положение правителството е поело ангажимент да раздаде по 50 килограма ориз на всяко домакинство, за да се гарантира изхранването им.
Ясно е, че всеки нормален човек в момента се вълнува от въпроса какво ще се случи с доходите и работата му след месец, два. Как ще покрие сметките си за ток, вода и т.н. Не е ли редно хората да получат гаранции, че никой няма да бъде изхвърлен на улицата, ако не успее да плати наема си, че няма да остане без вода или ток? Защото без подобни гаранции рано или късно психическата устойчивост на хората ще бъде подложена на изпитание, а с това ще се появи нарастващо социално напрежение и тогава ограничителните мерки вероятно ще се пропукат с всички последствия от това.
И понеже съм лекар си позволявам да отправя едно предложение към кризисния щаб. Не е ли по-разумно вместо болници, които ще лекуват леките случаи с вируса, и такива, които ще поемат тежките, да се обособят регионални COVID-19 центрове, в който да бъде събрана необходимата апаратура и квалифициран персонал, а останалите болници да поемат нормалната всекидневна работа. Защото се вижда, че на принципа всяка болница – звено за лечение на COVID-19, в обществото се нагнетява напрежение и хората спират да търсят медицинска помощ или нараства рискът от т. нар. грешка на фиксирането. С други думи казано, ние, медиците,
концентрирани в търсенето на случаите с вируса, да спрем да мислим за други не по-малко рискови състояния.
Разбира се, че това преструктуриране изисква определен ресурс и организация, но все още малкият брой на случаите с COVID-19 и относително бавната прогресия на болестта дава възможност това да се осъществи. В противен случай изниква въпросът как болница разполагаща с 3-4 реаниматори би могла да осигури едновременно обслужването на тежкоболни с вируса и всекидневната си работа?
Кой знае – размислите ми може да стигнат и до кризисния щаб.
Снимка: Taran.news Източник: Дневник
