Не отговоряйте на полицаи и прокурори, ако първо не обяснят защо ви питат
България има проблем със защита правата на задържаните да бъдат навреме, надлежно и разбираемо информирани защо са лишени от свобода. Често в такава неизвестност те биват притискани от правораздавателните органи да разкриват информация и да пишат обяснения преди да е пристигнал адвокатът им. Известна е и практиката да „канят“ заподозрени на „разговор“, който на практика се превръща в разпит и когато пристигне техен защитник, му се казва, че няма нужда от него, защото това не е задържане, а свободна беседа.
Това са част от заключенията на Агенцията на Европейския съюз за основните права (АЕСОП), базирана във Виена и наследник на Европейския център за мониторинг на расизма и ксенофобията. Докладът, изработен по поръчка на Европейската комисия, проследява прилагането на 3 директиви на ЕС в 8 държави, сред които и България, през 2018 г.
Данните в него се основават на интервюта с общо 252 души, включително 29 от България. От тях 11 са заподозрени от българските власти или са задържани по искане за екстрадиране от друга държава в ЕС, 6 са адвокати, 5 са полицаи, 4 са съдии или прокурори и 3 са от организации, които следят ситуацията в местата за задържане и лишаване от свобода.
Един от задържаните в България е описал, че известно време не е получил никаква информация за основанието и причините за това, а трима – че изобщо не са поличили никакво обяснение. Понякога те нямат достатъчно време да изчетат връчения им документ или полицията ги пришпорва да свършват бързо.
Липсваща или неразбираема информация
Представител на организация, наблюдаваща положението в местата за задържане, описва: „Основанието за задържане не е описано подробно в заповедта. Ако някой е арестуван, защото има доказателства за престъпление, това също не се описва в заповедта. Заповедта се попълва с колкото се може по-малко думи. Така че човекът не получава информация – най-малкото от тези документи не става ясно каква е причината, понеже задържаният няма представа какво означава, например, Член 72, параграф 1, точка 2, 3 и 4. Това не е информация, на която може да се разчита.“
В други от проверените страни като Австрия, Дания, Гърция, Холандия и Полша, в повечето случаи основанията за арест са представени писмено и се обясняват устно. В Холандия заподозреният може да получи допълнително обяснение от помощник на прокурора, тъй като това е част от оценката за законното основание за лишаването от свобода.
Авторите на доклада уточняват, че поради малкия брой анкетирани не бива да се правят общи заключения, че по принцип така се действа във всяка от държавите. Но един от интервюираните в България задържани описва: „Изобщо не ми казаха защо ме арестуват. Питах ги „За какво, какво става, искам да знам какво се случва, защо е всичко това?“, а те ми казват „Влизай в колата. За какво – ще научиш в полицейското управление“.
Имате право да мълчите
Не само в България се злоупотребява с това, че хората обикновено не знаят (и не биват надлежно информирани) за правото си да мълчат, включително за да не разкриват информация, която може да се използва срещу тях. Представител на органите на реда описва това като „игра на покер“ със задържания.
„По принцип, заподозрените би трябвало да бъдат информирани и да разбират тази информация. Въпросът е, че понякога преди да пристигнат адвокатите им те биват подканвани да разкажат всичко, да споделят, защото така щели да получат по-леки присъди, защото иначе щяло да има „сериозни последствия“ и т.н. Такива средства се използват и ако задържаните са по-податливи, по-срамежливи – както се държат повечето хора, попаднали за пръв път в подобна ситуация, те започват да пишат дълги обяснения, в които казват и неща, за които никой не ги е питал или дори неща, които са далеч от истината, само и само да излязат на свобода колкото се може по-бързо“, разказва адвокат от България, чието име не се посочва в доклада.
Опасната сива зона на „беседите“
Авторите описват и как в полицията на някои държави използват „сивата зона“, в която задържаният още не е наясно какъв е статутът му – дали е заподзрян, свидетел… Това е моментът, в който и органите на реда не са длъжни да уведомят задържания за правата му – задават му въпроси и си записват отговорите, но не ги вписват в официалните документи по случая. Преди да го информират за статута, задържаният не се ползва от защитата на заподозрян, който е длъжен да каже истината, но не може да бъде принуждаван да разкрива вредящи лично на него факти.
„Първо, хващат някого, водят го в полицията без да му връчват заповед за задържане. После казват, че просто искат да си поговорят. И когато пристигне адвокат, заявяват, че „Ама чакай, той не е задържан, че да има право на защита, ние просто водим беседа“. Човекът не е информиран за нищо, не знае защо е там, те просто започват да питат“ „Къде беше, познаваш ли този или онзи“ и т.н. А адвоката – забравете за него“, разказва в доклада защитник от България.
В страната това се наричало „разузнавателен разговор“ и адвокати твърдят, че в България често такива беседи са първото основание, на което потенциален задържан, обвиняем или представляващ интерес е викан да се появи, а не формално да го призоват като свидетел.
Няколко от участниците в проучването изтъкват, че подобни „беседи“ могат да навредят на положението на задържаните. Понякога такива хора дори не са записвани в регистъра на полицейското управление, а адвокатите им са държани отвън, защото нямали основания да присъстват. Половината анкетирани адвокати споделят за случаи, в които полицията се опитва в такава ситуация да измъкне колкото може повече, включително като кара хората да дават писмени обяснения.
„Българските власти са регулирали с някакви вътрешни документи – публично достъпни нормативни актове няма – провеждането на такива „разузнавателни разговори“, за които научаваме от разпитването на полицейски офицери като свидетели в наказателни дела“, разказва български адвокат. „Тогава установяваме, че заподозреният е бил поставен в ситуация да говори с полицията и да им каже всичко по случая без да му е изяснено нито че имат право на адвокат, нито че имат право да мълчат. После думите им биват включени в делото като свидетелски показания на разпитвалите ги офицери.“
Преходът от свидетел към заподозрян
Друг важен момент, посочен в доклада, е използването на показания от свидетели за натиск срещу тях, когато статутът им се промени в заподозрени или обвиняеми. В почти всяка от осемте държави с изключение на Дания, свидетелските показания остават в делото и съдията може да ги допусне като доказателствен материал или да ги прочете и да ги вземе предвид при разглеждане на случая.
Адвокат от България казва, че в страната има такава практика – да се взимат свидетелски показания и човекът да бъде питан вече като заподозрян дали продължава да стои зад думите си.
„По принцип, показанията на заподозрян, когато той е бил само свидетел, не се взимат предвид. В България това е напълно незаконно, доколкото знам – Европейският съд за правата на човека постанови, че е погрешна практика оперативните работници, след като разговарят с някого, после да разказват като свидетели какво са чули и присъдата да се основава на косвено признание“, разказва един от българските защитници.
„Разбира се, че четат свидетелските показания и ги взимат предвид. Както и че задават въпроси на базата на това, което заподозреният е заявил като свидетел“, е цитиран в доклада български адвокат. „Взимат ги предвид, но не могат да ги използват законно, съдът не може да се мотивира с това, че като свидетел той или тя е казал едно, а като заподозрян – нещо, противоречащо на първото, и затова второто ще го пренебрегнем и ще се позовем на показанията като свидетел. Това е невъзможно.“
Защо задържаните не схващат състоянието си
В проучването е отделено внимание и на усилията на властите да проверят дали задържаният добре разбира информацията за статута си. Авторите изброяват 5 проблемни казуса защо хората не схващат за какво става дума и България присъства при всеки един от тях:
– бързане да се приключи с процедурата
– стрес или психологическо състояние на задържания, особено ако е в такава ситуация за пръв път (в 3 от 5 случая в България анкетираните заподозрени изобщо не си спомнят заради притеснение дали са ги информирали за правата им да извикат адвокат; двама казват, че полицията директно им е извикала адвокат, на един е било казано, че няма нужда да вика адвокат, защото процедурите срещу него ще бъдат прекратени, един се е сетил, че прочел за право на адвокат във връчената му за подписване писмена декларация; във Франция съотношението на хората в такава ситуация е 1:10)
– предполагане на връзка между нивото на образованост на задържания и способността му да разбере правата си (бел.ред. – в смисъл, че на по-необразованите не се дават подробни обяснения, защото не могат да схванат за какво става дума)
– полицията не полага усилия задържаният да разбере правата си и просто му ги изчита и пита наясно ли е
– проблеми с това по какъв начин се поднася информацията на задържания (анкетиран от България описва как просто се връчва писмена декларация, която се очаква човекът да прочете, попълни и подпише).
Представители и на полицията, и на адвокатите в България казват, че обикновено се оставя изцяло на защитниците да обяснят на хората ситуацията. „Но ако задържаният се появи с адвокат, не му четат правата. От 100 случая, които съм имал, правата бяха изчетени само веднъж“, споделя един от адвокатите.
Адвокатите струват пари и това плаши
Още един важен момент за България – задържаните са освободени от плащане на разходите на представляващите си защитници, само ако в крайна сметка бъдат оправдани. Български адвокат твърди, че властите подчертават този факт на задържаните, вероятно за да ги накарат да се откажат от търсене на услугите на защитник: „Хората се притесняват за разходите, защото при изясняване на това, че им се полага правна помощ, винаги им казват, че ако ги осъдят, тези средства не им се възстановяват“. Негов колега казва, че това не е съвсем така, поне при хората, които вече са били обвиняеми – те не се притеснявали за разходите, защото на практика държавата няма как да си събере парите от осъдени в тежко финансово положение.
От България и Полша съобщават в доклада за притеснения, че органите на реда са във връзки с назначаваните от държавата адвокати и често полицаите препоръчват свои приятели. От организация, следяща състоянието на местата за задържане, разказват, че ако полицията изобщо помага на задържаните да си намерят адвокат, то е най-много да им връчи списък с имена и контакти и да им даде телефон или дори да позвъни на някой от тяхно име. „Всички анкетирани представители на този орган бяха единодушни, че никаква друга помощ не се оказва.“
Има адвокат, но как да стигне до клиента си
Когато в България се установи връзка с адвокат, има трудности той да се срещне с клиента си. Това става, след като конкретен служител, отговарящ за делото, позволи посещението, а това обикновено отнема време, през което продължават „неформални разговори“ на полицията със задържания, пише в доклада. Опитите да стигнат до клиента си бързо след задържането се сблъскват с това, че назначаването на водещ следовател става след време и преди това никой не поема отговорността да позволи посещение на адвокат. А би трябвало човек да има възможност да се обади на семейството си или на адвокат от момента, в който е влязъл в полицейското управление, казва един от анкетираните.
„Когато ги задържаме за 24 часа, те не се нуждаят от адвокат“, обаче обяснява полицейски служител от България. „[Това става] едва по-късно, когато се намеси следовател и реши дали формално да повдигне обвинения или не.“
Двама задържани, които са анкетирани за доклада, казват, че сами са избрали и платили за защитниците си, но че те не са присъствали при арестуването им или когато полицията е поискала да дадат писмени показания по повдигнати им обвинения. Те са прекарали около 24 часа в ареста и са се видели с адвоатите си при напускането на управлението или по-късно. Други двама обвиняеми казват, че адвокатите са им избрани от полицията и че са ги видели чак в съдебната зала. Единият от тях е прекарал около 2 месеца в ареста преди първото съдебно заседание. И двамата не са доволни от начина, по който са ги защитавали и обвиняват адвокатите си, че само са се съгласявали с прокурора. Всъщност, по закон те имат право да сменят защитника си, ако не са доволни.
„Ако, съгласно Наказателно процесуалния кодекс на България, обвиняемият задължително трябва да има защитник и ако случайно полицейски служител или магистрат го разпитват без адвокат, въпросите имат нулева стойност, те нямат никаква процесуална стойност. Протоколите от такива разпити не се допускат като доказателства заради серзиозно процесуално нарушение. По този начин се допуска грешка още в разпита и каквото и да е казано в него, то няма процесуална стойност и е недопустимо като доказателство“, обяснява български съдия.
Източник и снимка: Дневник.бг
